Павлов, Enterprise edition: словесна диария

Лексикон за програмисти

Tue, 12 Aug 2008 20:29:03 GMT

Програмист съм. Имам блог. Що па да не се включа и аз...? Иде реч за една блог игра, започната от Майк Рам... Ей ги и мойте отговори (ако на някой му дреме де):

На каква възраст бяхте, когато започнахте да се занимавате с програмиране?

Сефте съм побарнал компютър нейде между детската градина и втори клас, когато майка ми работеше в тогавашното БРП. Имаше един чичко, който ме пускаше на Правеца си да цъкам. Въобще нямам идея какво съм цъкал... Бях се зарибил, обаче, защото си спомням, че след това ме бяха завели да си играя с едно момиченце (бях на гости), играехме си на "семейство" и аз вместо да съм съсредоточен върху продължението на рода, бях нарочил един стар телевизор (Опера или Стадион) за компютър (щото имаше 5-6 копчета отпреде, под кинескопа) и усърдно се опитвах да обясня на девойката какво съм научил, и да я убедя, че компютъра е много по-забавен от куклата и...
Близо 20 години по-късно - нищо не се е променило!

Как се случи? Кой ви запали по програмирането?

"Студио Х". Не, сериозно. Всъщност, не помня как се казваше мухлясалата рубрика - едва ли е било "Студио Х", но гледах един филм за някакви шпиони и много ми допадна идеята за картотека с електронни досиета. Малко по-късно, някъде около осми клас, ми попадна един поувехтял брой на "Млад конструктор" (бях му фен), където наред с електронните схеми, които почитах като икони, се мъдреше и сорс на програма за електронна картотека (брой първи от 1986-а година, 'бах маама му - какви неща помня!). На Basic, разбира се. Изнудих един познат - след двойна заплаха за убийство по особенно жесток начин и ритуално заличаване на рода му от лицето на Земята, той склони и ми даде Правец-а си. За една седмица. Ах, какъв правец беше...! Голям, бял. С две (цифром и словом - две) флопита. Още не мога да забравя звука им като се инициализират... Огромен тумбест зелен монитор! Хванах сорса от списанието и докато не го въведох не спрях! Красив, процедурен код... С няколко подпрограми.... GOTO-та не бяха прекалено разхвърляни - абе код-мечта!
Въвеждах дълго. Програмата имаше 1530 реда по BASIC-ското редоброене, на 1520-я токът спря! Ей тъй - цак и спря. Ни вопъл, ни стон! Ако щете вярвайте! Седях около десет минути като изхакан в топките (имам спомени, че наистина ме боляха). След това теглих една майна, върнах Правеца, пропуших и пропих и започнах да се занимавам с аналогова електроника...
И понеже въпросът е: "Как се случи? Кой ви запали по програмирането?" - изчерпах електрониката, завършвайки електротехникума в Русе и влязох компютърни системи и технологии в Русенския университет.

Какъв беше първият език, на който започнахте да пишете?

Basic. Ама от оня, хубавия... С редовете...

Каква беше първата истинска програма, която сте написали?

Като изключим опита за картотека, няколкото програми дето рисуваха усмивчици по 386-та в електрото, сефте се почуствах, ъ-ъ-ъ, как да кажа, истински програмист - първи курс в РУ с първата ми програма на Delphi...
РУ има зали за свободен достъп, където освен браузър, студентите можехме да използваме култовото изобретение на тогавашния мрежов софтуер, бич за всеки нормален потребител и мрежов администратор, както и за самата мрежа - NetWriter (имам подозрения, че то е писано от Ал Кайда). В мрежата на залата се логвахме с факултетните си номера и практически не знаехме кой кой е. Номерата бяха публикувани в локалните страници на ВУЗ-а. Обикновенно падаше голямо търсене... Събрах две и две и написах малко програмче, което можеше по име да ти даде факултетен номер и по факултетен номер да ти върне име. Култово... Истинското чувство, искрата, се появи, докато седях на последния ред в залата и гледах по мониторите как хора, които не познавах, използват програмата ми... Още ми е кеф, като си спомня... До преди това нямаше плам...
Програмката, разбира се, имаше about екранче, на което учтиво предлагах на всеки, който има затруднения със курсовите си работи по програмиране да му окажа помощ... срещу известно финансово възмездие... :-)

Какви програмни езици сте ползвали до момента?

Basic. Pascal - в турбо версия и в Delphi средата, с обекти и без... Абе много пишех на паскалеца... После поумнях и започнах да проектирам повече и да пиша по-малко :-)... C и C++... Но не дръзнах да навлеза в windows програмирането със C++ и да остана во век и веков усакатен ментално :)... Вместо това научих Delphi и после мигрирах на .NET... Та, Visual Basic (.NET-ския, WSH-ския, VBScript-ския, ASP-ския), C#, ASP.NET, Perl, PHP, SQL (за MySQL и MS SQL), HTML със и без Х-кса отпреде, JavaScript, CSS, ActionScript, MXML, цялата армия XML-ски формати, Prolog (леле как ми липсва тоя език). По много малко от Ruby, Python, Java и Assembler...

Какво беше първото ви професионално назначение и какво научихте оттам?

Инсофт. Малко русенско фирме. 2003-та година. Наеха ме, съответно и обучиха за web разработка. Тогава сефте прописах web-базирано. На Perl. Perl все още беше рулиращия език по интернетя, а CPAN-а беше нещо като мол-а на разработчиците... После се появи PHP и уби всичко професионално в web програмирането... Блях!

Един адски ценен урок научих. Използвай силна платформа. От гледната точка на разработчик, това е почти същото като DRY принципа, но философски погледнато има различен смисъл: За софтуера, който тогава пишех бях започнал (не я довърших) да пиша библиотека с компоненти. IE6 позволяваше да си напишеш собствен компонент и да го добавиш в страницата като всички останали обикновени тагове. Използвах много скрипт и всъщност се оформи нещо, което силно напомня, примерно, за днешното ExtJS. Поне по замисъл... Ако тогава имах силна платформа, било то AJAX технология, или компонентен фреймуорк или дори .NET (1.1 тъкмо се разчуваше) щяхме да продуцираме много по-качествен код, много по-добър продукт и днес фирмата щеше да е ... вероятно ~~все още~~ по-напред на пазара... Ясно е, че е нямало как да се сдобием с технология, която ще излезе след 5 години. Тъжното е, че виждам много програмисти и фирми да работят сега по същия начин, както ние тогава, през 2003-та...

Ако имахте днешните си опит и знания, бихте ли се захванали с програмиране отново?

Разбира се. Само ме е страх, че може би нямаше да мина по същия път, а съм убеден, че ако бях минал от "другаде" нямаше да мога сега да се наричам "професионален разработчик".

Кое е най-важното за програмирането, на което бихте искали да научите начинаещите разработчици?

Това от горните две точки. Първо - мислете за платформата... Ако имате кекава основа, разкаляна такава, как ще съградите небостъргач? Второ - мислете за качеството на продукцията ви - ако направите две дървени колибки със сламен покрив, това не ви дава правото да се наричате архитект на небостъргачи. Затова - отворете си очите и учете... Дипломите от университетите не са случайни. Да, има много мъзгоч, който трябва да се изчисти от учебната програма, но "пропилявайки" годините си във ВУЗ-а, ще научите много повече, от колкото си представяте - включително неща, които нямат кой знае колко общо с програмирането...
Пряко следствие от горните две е, че болшинството млади IT кадети въобще не могат да видят къде е стабилната основа, какво ти дава, защо е хубава и въобще не искат да чуят за изграждане на добро професионално реноме, а камо ли за качество на продукцията. Гилдията страда - клиентите са недоволни от бозите, които им се продават, а IT фирмите умират от глад за квалифицирани кадри...
И още нещо - намирам думата "програмист" за меко казано неуместна, да не кажа обидна... Програмирането отдавна не е програмиране. Според мен трябва да бъде "разработчик", тъй като професията изисква много креативност, буден дух и почти винаги иновации. Затова, шшш алоу - младите, бъдете разработчици, а не програмисти или бозаджии...

Кой е бил най-забавният ви спомен като програмист?

Твърде лично е... :-)

Ще ми се да видя на Стан, Мимката и на Ростислав отговорите :-) ...

Абсолютен свят

Sat, 28 Jun 2008 09:09:32 GMT

Лаконично:

В моят абсолютен свят има правила.
Хората, които пишат правилата ги спазват.
Хората, които бдят за спазването на правилата ги спазват.
Всички хора избират кои да са тези, които пишат правилата.
Хората, които пишат правилата внимават, защото могат да им се случат лоши неща, ако на останалите хора не им харесват правилата.
Правилата се наричат закони.
Цялата тая картинка се нарича демокрация и за да работи е необходима нация.

На тая вълна ме "настрои" един лют спор във bgdev.org наскоро. Ако в действителност искам нещо, то е българска нация. Нищо повече. Вярвам, че ни трябва много малко, за да превърнем България в чудесно място за живот. Проблемът е, че ни трябва по много малко от всеки поотделно. Да отидеш да гласуваш, да си хвърлиш боклука в кошчето, да се усмихнваш по-често, да кажеш какво мислиш и една камара други свръх незначителни малки неща, формиращи националното самосъзнание, което все още ни липсва...

Трябва да призная, че се замислих по темата. Чудесно звучи утопията за свят без тъпи хора, без цигари, без Internet Explorer и Java (за последните три съм тотално против и съм готов да се бия!), свят където има 'апче за всяка болежка, свят без цигани и чалга, свят с чиста природа... НО! Хората са устроени така, че мислят и чувстват диференциално, т.е. относително, а не абсолютно... Не можем да знаем кое е добро, ако не сме видели кое е лошото, не можем да знаем кой е умен, ако не сме виждали простак, не можем да обичаме една музика, без да мразим друга. А за да работи тази схема винаги, (за капак) хората се пристастяват към състоянието си - рано или късно, след като постигнем сбъдната мечта или желание (колата, която толкова искаме; оная секси колежка; мечтаната работа) я приемаме за даденост и всеки опит тя да ни бъде отнета е грубо навлизане в личното пространство. Казано с други думи - колкото и да доближим реалността до абсолютният ни свят, ще открием само, че и той е относителен... Теорията на относителността... :)

С някой абсолютни светове се забавлявах искрено... Някой пък са безумно невъзможни... Опитайте се да си представите какво ще стане, ако някой от желанията за абсолютен свят 'земат, че станат реалност:

Ако махнем чалгата, скоро след това ще замразим ... фолколора например ... или пък ... класическата музика ...
Ако можем да се телепортираме, вероятно ще се оплакваме как ни болят бъбреците от толкова сглобявания и разглобявания на тялото ни...
Ако циганите изчезнат, ще намразим... ниските хора, примерно... Или пък рижавите...
Ако тъпите хора изчезнат, ... неее, те не могат да изчезнат... :) Но ако 'земат, че изчезнат... няма да има от кого да се възмущаваме... Кой ще ни ядосва...? И с кого ще се бъзикаме...? Въобще - тъпаците, селските идиоти и обикновенните мухльовци вкарват онзи дестабилизиращ коефициент в уравнението, заради който животът е непредсказуем... Ако тъпаците изчезнат, животът ще заприлича на една дълга партия шах...
Ако всички сме красиви, ще променим идеала си за красота и отново ще има грозни...
Ако всички харесваме работата си, как ще разберем? Имам предвид - нямаме база за сравнение - няма да знаем какво е да не харесаш работата си... Освен това - ако си харесваме работа, това означава, че ще се пенсионираме на мястото което сме започнали сефте... Моята първа работа беше опаковчик в цех за пирони .. 0о ... Не, мерси!
Ако Земята е екологично чиста и възстановим екологично равновесие, скоро след това пак ще я замъсрим - все пак, преди има няма двеста години Земята е била чиста...
Ако няма Internet Explorer опънсорсърите ще мразят Safari...
Ако всички пиехме ABSOLUT, нямаше да има "Flirt, зелена ябълка" и нямаше да пия водка. Това е друга тема... :-)

Изобщо - светът е станал такъв, не заради някой могъщ политик или заради тайно съглашение на мистично общество. Не е заради християнството, исляма, будизма или поклонничество към Манчестър Юнайтед и/или Левски. Не е дори, защото хората са глупави, егоистични, извратени и/или дебели. Не, заради циганите не е, и заради Азис не е. Такъв е, защото ние сме го направили такъв. Не всеки поотделно, а всички взети заедно, глобално.

Във вселената има равновесие. Винаги ще има. Докато умират звезди, ще се раждат нови. Докато има идиоти, ще има и нобелови лауреати. Докато има грозни, ще има и красиви. Докато има лоши ще има и добри.

Закон за запазване на енергията:

Енергия не се създава или унищожава, тя само се превръща от един друг вид във друг.

Третия принцип на механиката:

Всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие.

Според мен и двете казват едно и също нещо. От различни гледни точки...

Въпреки, че ще повторя Събев: не ни трябва да променяме нищо. Това е абсолютният свят. Всичко останало ще се случи от самосебе си. А на българите... на българите ни трябва само нация...

P.S. Комшията сцепи мивките! Това наричам аз абсолютен свят!

5 предимства на бедственото положение при обилен снеговалеж

Fri, 04 Jan 2008 15:12:58 GMT

За тези от вас, които не знаят, не се досещат или не гледат телевизия - в Русе е обявено бедствено положение... От има-няма ден-два насам... Заради снега... Тая година много дойде... Вероятно на пук на миналата, когато пък въобще не валя... Дано и с почивките да е така, щото миналата година на нито една не отидох, тая на две се точа да ийда... Та докато си тънехме в сняг до гуша ми хрумна, че както всичко в природата и бедственото положение си има и предимства, освен очевидните и добре познати недостатъци... Драснах ги на едно листче и ги гарнирах със снимки от събитието:

1. Не работиш

Дори и да си безнадеждно психически разстроен, маниакално-пристрастен работохолик (аз) не можеш да работиш. Най-малкото защото не можеш да стигнеш до работното си място. Градския транспорт не работи... Той в мирно време само се прави, че работи, че какво остава за обилен снеговалеж!! Такситата не работят - всъщност около 90% от тях са изпозакъсали на средата на улиците и са затрупани до тавана... Кметът е забранил използването на автомобили, а онези неща, които само закона за движение по пътищата класифицира като превозни средства (става дума за маршрутките) могат да стигнат само до първата спирка, щото като се качат хората в тях и затъват, въртят гуми и не стигат до никъде... Единствения начин да се добереш до работното си място е да вървиш пеша. Ако то се намира на около 10-на километра от местоживеенето ти имаш около 2-3 часа вървене... Да кажем три, щото е неизбежно по пътя да не срещнеш някой познат да пиете по кафе... Същата формула важи и за навръщане - хоп още три часа (нормалните хора си тръгват от работното място по-рано, така че в края на работния ден да са си по домовете)... И като добавиш час, час и половина обедна почивка, излиза че трябва да въврвиш по 6 часа, за да работиш половин... Нали се досещате, че никой не си прави труда дори да помисли да дойде на работа...

2. Шефа не работи

Дори и да си безнадеждно психически разстроен, маниакално-пристрастен работохолик (аз) и да отидеш на рабта пеша, само защото имаш фобия от шефа, той най-вероятно няма да е там... Възможните причини за това са две:
Причина 1. Шефа има красив, мощен, спортен и най-важното нисък автомобил. Красивите ниски спортни автомобили са изчезнали от местата на които са били паркирани още преди бедственото положение да е било обявено, тъй като снега ги е затрупал... Ако шефа ви има неблагоразумието да си паркира красивия нисък спортен автомобил пред блока или къщата, че всички да го гледат и да му се възхищават, той най-вероятно там в момента няма нищо и комшиите си разхождат псетата върху него, редовно препикавайки му антенката на покрива... Ако шефа е що-годе умен и е паркирал в просторния подземен гараж, то при първия опит да изкара красивия си нисък автомобил оттам ще се провали, защото колата е пркалено ниска и ще се движи под снега, лишавайки шефа ви от каквато и да е било видимост... А дори и автомобила да не е толкоз нисък, то най-вероятно шефа ви не иска да си разваля фацата, слагайки вериги на гумите...
Причина 2. Шефа ви има огромен мощен джип. В този случай дори 70-сантиметровия сняг по улиците няма да се опре на вашия шеф... За сметка на това, тъй като той притежава возило, проходимо в бедствените условия, то той най-вероятно ще трябва да кръстосва шопинг центрове, козметични студия и магазини през целия ден с жена си, тъй като любовникът й има нисък спортен автомобил...
Бесмислено е да ходиш на работа, когато шефа го няма, защото няма кой да ти каже какво да правиш, няма кой да види как си го свършил, няма кой да ти плати... Ако си шеф - безмислено е да ходиш на работа заради точки 1 и 3...

3. Колегите не работят

Дори и да си безнадеждно психически разстроен, маниакално-пристрастен работохолик (аз) и да отидеш на работа, само защото онова говедце Унуфри ще направи мили очички на шефа или заместник шефа и ще натрупа точки, докато ти бедстваш, то те най-вероятно няма да са там... И те точно като тебе страдат от невъзможност да отидат на работа... Привилегировани са само онези, които живеят близко до работното си място, но те най-вероятно ще си помислят, че е безмислено да ходят на работа, защото няма да има никой друг, освен тях, а един безнадеждно психически разстроен, маниакално-пристрастен работохолик (аз) придобива комплекси от диагнозата си и прави всичко възможно да скрие от хората че е безнадеждно психически разстроен, маниакално-пристрастен работохолик...

4. Никой не работи

Дори и да си безнадеждно психически разстроен, маниакално-пристрастен работохолик (аз) и да отидеш на работа, защото развиваш бизнес и бъдещето ти има нужда от теб (пак аз), то няма кой-знае-какъв смисъл, просто защото никой друг няма да е на работа - нито конкуренцията ти, нито снабдителите ти, нито проклетия интернет доставчик, нито екипите на НЕК, нито екипите на ВиК, нито пък лелката отсреща дето продава банички... На теб ти остава да си седиш на работното местенце, да цъкаш нщо в Notepad-а (в днешно време само на него не му трябва интернет) и да умреш от глад... Това не е продуктивна обстановка... Пък и така и така конкуренцията се наслаждава на незаслужена платена отпуска, която никой няма да отбележи, що да не се насладиш и ти?!

5. Правиш каквото си искаш, не работиш и си имаш оправдание...

Обилен снеговалеж, блокирал пътщията и парализирал едн град да кажем за един ден е нещо приемливо... но когато дните станат повече от един, и дори повече от два, започва да те обвзема паника, че нещо не е наред... Добрата новина за безнадеждно психически разстроените, маниакално-пристрастени работохолици е, че на шефа му е по-гадно, щото той трябва да отговаря за това, което се случва, а е с вързани ръце... Затова - оправдаваш се с шефа... Ако си шеф - оправдаваш се с минисерството на бедствията и авариите.... Ако си министър, оправдаваш се с Господ... Ако си Господ - обади ми се, че имам една-две мечти... След като си се оправдал доволно, причина за тревоги няма, плана за действие е безупречен, място за паника няма и можеш да продължиш спокойно да си джъткаш пасиансчетата, което общо взето можеш да го правиш и на домашната си брамтия, което пък ни връща на точка 1. От друга страна такова бедствие си е доста красиво, та ако не те свърта можеш да се поразходиш, където може да се върви и да се насладиш на снежната приказка:

Всъщност - държа да подчертая, че не искам да засягам хората, които пострадаха от обилния снеговалеж или по-точно от несвършената работа на службите по почистване... Абсолютно нормален съм :-) и разбирам колко е отвратително да закъсаш насред пътя си, още повече ако имаш малко дете в колата например... Но както обикновенно правя и сега се опитвам да погледна през други очи на събитията и да се посмея "над това, що не бива да му се смее" човек...

Коледата в собствен стил

Fri, 21 Dec 2007 08:37:08 GMT

Преди известно време Събев пусна един пост със звучното заглавие "Всеки блогър със стила си", в който идеше реч за коледната реклама на кока-кола и различните стилове на писане... В случай, че не сте обърнали внимание на линка по-горе, ей го тук въпросния пост... Ето я и въпросната реклама:

Получи се много забавно, хората се радваха, блогърите също (тъй де, тъй, нямах предвид, че блогърите не сме хора :-)), а идеята заслужава да се "експлоЪтира" още...

Вероятно всеки, който си има блог, като прочете тоя пост и си казва "Баси, туй как би звучало в моя стил?!" и на всеки му се иска да се види през очите на другите... И тъй като ще е нечовешко (или адски скъпо) да нагърбим някой да пише в характерния стил на 1000 човека, примерно, можем да пробваме следното: Всеки разказва коледната реклама на кока-кола (оная с камионите) в типично негов стил, поства по един линк или трекбек тук или още по-добре в на Събев поста (че в spaces.live.com анонимни коментари няма), всички четем и се забавляваме... Моята версия:

Отварям очи. Не съм се наспал още... Ама някакви звънчета ми звънят в главата и въобще и не показват намерение да се разкарат... Баси, няма да пия бакарди повече! От другата стая се чува едно звучно "тряс" и долита някакъв звук, нещо средно между стържене на вилица в чиния и звук на ъглошлайф (ъглошлайф със "ф" ли се пише или с "в")... Телевизора се е включил, на чалга канала... Понеже съм някакъв вид технократ с аристократично-технологично самочувствие, живеещ във век, по-голям от 20, не мога да си позволя да се събуждам с простите мелодийки на gsm-а, а и той не може да намери сили да ме събуди... Затова се събуждам с телевизора... А понеже съм кръчмарско изчадие, съм си го настроил да ме събужда с местния чалгарски канал... Ставам и се учудвам - по възглавницата ми замазано от виненки, дроздофили или както там се наричат ония творения на природата, които те издават пред шефа, че си (пре)пил предходната вечер... Не, не са мъртви, въпреки че не знам какво би оцеляло на метър от устата ми... Заглеждам се по-внимателно и виждам, че една от тях е насъбрала другите около себе си и очевидно ги забалвява, щото извършват някакви движения подобни на гърч от смях и тропат с по четири-пет краченца по възглавницата... Баси, няма да пия бакарди повече! Звънчетата пак започват да ме тормозят и аз решавам, че е време да отида да изпия едно кафе, барем ми се оправи главата... Оставям виненките да се забавляват... За отрицателно време се нанасям в гащите, обувките, якето и фащам пътя... Слизайки надолу, още в асансьора, забелязвам, че звука от звънчетата се усилва и става някак по-ритмичен. Обвинявам кръвта си, която, според скромните ми познания по медицина, е нахлула в главата ми, докато съм се обувал, и понеже концентрацията на бакарди в нея е по-височка от необходимото ми е образувала някаква бледа форма на халюцинация... Асансьора спира без да има хабер на кой етаж спира понеже е от старичките модели, онези от преди изобретяването на електронната лампа... Опитвам се да вдигна крак и да взема половин метровата разлика между мнението на асансьора за височината на пода на първия етаж и това на самия първи етаж... Безуспешно... Спъвам се, както само асансьор може да ме спъне и политам напреде с мисълта, че имам около половин метър разстояние за да предприема мерки да спра ... и звук на звънчета в главата си... Не спирам... Свличам се по стената като снежна топка по джам, а в главата ми прозвучава едно мощно "Хо-хо-хо, Весела Коледа"... Баси... о_0 Това наистина ли го чух?! Следва натрапчива мелодийка, припяваща "празниците идват, коледа е тука, ля-ля-ля, винаги кока-колааа" и ... звънчета ... Сериозно се замислям, това снощи в чашата ми абсент ли беше или бакарди... След около 30-секундни напъни, установявам, че дори не помня къде съм бил снощи... Взимам завоя иззад блока и ченето ми увисва до земята... Някакви свръх червени камиони, дълги на цвят, заели целия път... Карат плътно един зад друг... Тези хора къде са се учили да карат!! Виждам един бакшиш, излязал от таксито, гледа и попържа, очевидно впечатлен от шоферските умения на драйверите на червените камиони... След десетсекунден период на учудване, в главата ми пак долита звук на звънчета и чак тогава осъзнавам, че той всъщност идва от камионите.. или атмосферата около тях... Забелязвам огромните надписи на тях, очевидно са голяма корпорация и се чудя, тия дали работят върху на Microsoft платформата или нещо друго... Само че, надписите нещо не мога да ги разчета... Кьора са, зяпам, гледам... Тцъ - не става! Замислям се аз въобще виждал ли съм кристално от както станах, и дали въобще нося очила, контактни лещи или апарати за нощно виждане, но паметта в мозъка ми ми връща същото като предния път - "Disk boot failure. Insert disk and press any key."... Решавам, че нямам остъкление и започвам да си рочвичкам из очите, барем се оправи картината... Какво пък - с телевизора така правя... и с монитора... Откривам ... дроздофила ... Милата, заблудила се е и се е завряла в зъркела ми... Вече виждам, тогава разчитам надписите на камионите, "кока-кола" били, аз съм фен на кока-кола, обичам кока-кола, пия по седем кока-коли с една ракия, снощи пих много кока-коли с бакардито, искам и сега кока-кола, как хубаво ще ми се отрази една кока-кола след този махмурлук... кока-кола, КОКА-КОЛААААААА!! Един от шоферите забелязва потеглите ми лиги и метва една бутилка, отварям си я с кеф, сядам на едно бордюрче, паля цигара и се наслаждавам на живота.... "Празниците идват, коледа е тука, ля-ля-ля, винаги кока-колааа"... :-)

е-е-е какво пък!

Thu, 11 Oct 2007 15:39:23 GMT

Някаква гадина надава вой! Люта чалга долита от съседната стая ... Отварям очи ... Ослушвам се.. Нещо като подобие на жена се дере, че искала много мъже ... Нещо средно между метеорологичен балон и розова метла... Оффф.. ! Телевизора.. опитва се да ме събуди.. Бахти жалкия опит! Но, успя - мама му стара !@$##@$%^%&.. Ставам, почесвам се на път за банята... Закусвам, обличам се, заминавам на работа... Асансьора спира на първия етаж.. Върло - с хъс спира! Едва ли можеше тоя асансьор да ме изджаска по-силно.. Все едно съм в кухненски миксер... Събуждам се... Чак сега... Е-е-е какво пък - важното е, че се събудих преди да се опитам пресека която и да е улица... Навирам тапите в ушите, пускам мъ-ръ-зъ-то ... Сега пък някаква надава вик, че не било честно оня да си тръгне така ... Оффф.. ! Едно "цък" и оная спря да се провиква в ушите ми.. Май е все още прекалено рано за чалга... Стигам до спирката.. Жииииваа душа няма! И мъртва няма... Бах мама му!! Пустинен пейзаж... Като в уестърн - чува се свистенето на вятъра, а една найлонова торбичка се протъркалва през улицата... Поглеждам си часовника - ох.. закъснаявам .. с цял час! За работа. Е-е-е какво пък .. аз съм полу-държавен служител извършващ полу-творческа дейност... мога да си позволя да закъснея... Облягам се на спирката ... няма автобус.. Иззад ъгъла се подават две баби и половина, сякаш ги е било срам да седят самички на спирката... Оглеждам се пак за автобус, с идеята да запаля цигара докато чакам.. Няма... ни зелен, ни червен, ни тролейбус, нищичко... Представям си физиономията на връз-дбеличкия си шеф докато ми обяснява как творческия труд трябва да се извърша по час, действие, съпроводено с обилно количество отделена лига от негова страна.. Оффф.. ! Паля цигара, вдишвам с нескрито задоволство ... бррр...жжжж...иихххцхжж.. Бам! - едно от малките автобусчета се изтопосва на спирката и таман да се засиля да се качвам, оня дръпва задна и се паркира преди спирката.. Е-е-е какво пък - таман ще си изпуша цигарата... Минават 5 минути... Минават 6 минути... Минават 10 минути... Минават 11 минути... Минават 15 минути... Какво - повтарям ли се? А мене питате ли ме какво ми е ...!!? Някъде между 17-та и 18-та минута отзад се задава маршрутка.. викам си - "а'нтакаааа" и се приготвям да се кача.. В този момент забелязвам как шофьора от паркираното пред спирката автобусче скача с плонж на кормилото, а кондукторката се хвърля да натиска педала на газта, автобусчето изревава все едно има двигател и се цопва баш пред мене - не мога да го заобиколя отпред, не мога отзад... Е-е-е какво пък, ще изтърва маршрутката, ама ще се возя седнал в нещо, по-голямо от тоалетна... Качвам се, сядам на първата седалка, пускам мъ-ръ-зъ-то ... Минават 5 минути... Минават 6 минути... Минават 10 минути... Минават 11 минути... Минават 15 минути... По едно време се унасям... За да се разсъня, смъквам тапите и се обръщам да видя какво става зад гърба ми .. ААААА!! Стряскам се! .. Пу-пу-пу - плюя в пазвата.. Разни хора се намачкали зад мене.. Натъпкали се като.. е нямам такава дума в речника за сравнение.. Че то на киселите краствички в буркана им е по-комфортно... Е-е-е какво пък, представте ли си какво щеше да е в маршрутката? Оффф - баба! ... Пуританското ми възпитание не ми позволява да остана седнал.. поглеждам тъжно към тълпата отзад, таман се завързва някаква интрига... Един дядо дърпа за елечето друг дядо, обяснявайки му че поповете по комуниза трябвало да се крият, щото щели да ги избият .. това, съпроводено с енергично (за дядо) тропкане с крак, което пък се случва върху крака на една жена на средна възраст... Точно на думата "избият" дядото тропва по-силно с крак, жената изврещява на умряло и си вдига инстинктивно крака, ритайки дядото в задницата, което го кара да залитне и да се провеси на опонента си - друг дядо... Той от своя страна за да освободи уморените си плещи от товара вдига ръце, забравяйки че е с бастун и закача на една женица в сравнително по-малко средна възраст полата.. Тя се дръпва викайки, а от тарапаната шофьора се размърдва, (какво?! бил е задрямал!?!?), аз ставам за да освободя място на едното от сичките бабета ... Шофера пали автобуса, но не тръгва... Бабата вижда мястото и облещва един поглед - виждам как зениците и се разтварят... Ехидна усмивка грейва на сбръчканото и лице... Засилва се към седалката и докато се опитвам да и кажа "заповядайте", тя ме прегазва и се намества на моето (бившо) място .. Мдаа.. Е-е-е какво пък, направих добро.. Промъквам се през тълпата да си заема място до прозореца... Виждам тролейбус.. зад нас!! Празен!! АА!.. Шофера също го вижда, настъпва газта и тръгва, както и Шумахер не може... Едно бабе, прелетява покрай мене, разбивайки се в женицата на по-малко средна възраст... Чувам как подобието на двигател реве, а шофера с изплезен език настъпва газта до дупка за да навакса пред тройлебуса ... Кондукторката се опитва да стане ... и най-сетне успява... а шофера набива спирачките щото вече сме стигнали до втората спирка... При това оная баба дето прелетя покрай мене, сега литва в другата посока и се изпльосква в на контрольорката краката .. Тя я поглежда снизходително и я прескача първо с единия крак, после с другия... Бабе - совалка... ... От втората спирка се качват още хора.. Тъпканица!! Млада девойка се обляга на мене.. Усмихвам се от задоволство.. тя се обръща да види какво има зад нея.. Спирам да се усмихвам.. Ужас.. !!! Е-е-е какво пък, можеше да е мъж... Автобуса пак потегля и девойката се изтрясква отгоре ми.. едва ли в секса е толкова буйна... Измучавам от болка.. Тя се обръща и ми казва "извинявай" и измежду редките и зъби се прокрадва сивкаво-зелена струйка дим.. Обръщам се надясно да видя причината заради която тази девойка влезе в живота ми толкова брутално и виждам ... Шер!! Певицата! Шер бе!! Офф...!! Кондукторката .. мяза на Шер.. 1:1 направо! Подавам си скромната инвестиция в това, което те наричат транспортна фирма. Тя го взема и ми подава едно умирисано билетче n-та употреба... Притежателят му преди мен е ял пица.. Автобуса спира, бабето-совалка прелита в посока към вратата точно когато дядото дето тропка по много решава, че е време да слезе.. В резултат й тегли един от вуле и бабата се озовава на спирката... Шофера с изплезен език настъпва газта, а бабето-совалка се опитва да догони автобуса... Успява с едната ръка да се хване за парапета, докато автобуса все повече ускорява... Вратите се затварят, а бабето виси... Дядото с бастуна и тегли един .. бастун.. в сурата с думите "Как се е вкопчила гадината... ", бабето пада и се овъргалва в пепеляка около спирката... Е-е-е какво пък, отзад нали идва тролейбуса.. Пускам си мъ-ръ-зъ-то отново, а оттам се чува: "Уморих се да прощаааваам.. Уморих се да те чааакам.. Колко ще ми струваа, за да спре да ме болиии... "..

Мразя проклетото вмирисано подобие на транспорт, което наричаме градски транспорт!! Мразя и монопола, защото ако нямаше монопол, олигопол или както му е там името на това, щях да мога да си избера къде да се возя.. Сега единствения ми избор е пеша или в буркан с кисели краставички, който на всичкото отгоре и не пристига на време...

Моите 10 причини да съм държавен служител

Tue, 09 Oct 2007 16:25:26 GMT

За тези от вас, които не знаят, аз работя в държавно учреждение... по-точно университет... Много хора ме питат "Защо?"... Понеже напоследък и аз самият си задавам този въпрос, реших да си отговоря, барем се поуспокоя, че не съм се объркал нещо.. :-) Та.. ето ги моите 10 причини да работя в държавно учреждение:

1. Защото обичам да работя за без пари

Един от нашите кандидат-студенти беше написал "Грозно е да се живее с 300 лева заплата". Не е вярно! Страхотно е! Чувството да затъвам в дългове всеки ден няма равно. Напоследък започнах да изпитвам нещо като оргазъм когато вземам заем. Най-екстремално е усещането когато вземам по-крупна сума и нямам идея от къде ще изкарам, че да я върна... Разбира се, като държавен служител се радвам на невероятни привилегии като 13-та заплата или премии за храна.. С 13-та заплата изкарвам цяла година, докато си изплащам заемите (все пак е непредвиден приход), а с премиите за храна (около 40 лева веднъж годишно) си плащам тока, телефона, интернета, транспорта, водата, храната и кабелната телевизия за цяла година...

2. Защото обичам да работя на две места

Директно следствие от първото... Понеже съм алчен сребролюбец и огромната държавнослужителска заплата, която имам ми се вижда малко, работя и на второ място. На частно. Там не изкарвам редовно пари, само от време на време. За сметка на това огромното количество работата е сигурно на 100%. Понеже 9-10 часовия ми държавен 8-часов работен ден въобще не ми стига и имам огромното желание да работя още и още и още, работя и след работа... Сядам си вкъщи пред компютъра и си работя по частните проекти за частната втора работа. Не, въобще не се раздвоявам, напротив - лесно е да превключиш от една платформа на друга. И какви са тия глупости - специализация в една платформа - таратанци! Може спокойно да се работи на две, три или четири платформи - .NET и любимото ми PHP/Apache/MySQL, например. Всъщност ако намеря достатъчно силно кафе, ще науча и трета плтформа, Java да речем, и ще работя на нея, вместо да спя. Не ми трябва сън. Това е измислица на докторите, с която да обясняват причината за болестта, когато не знаят истинската....

3. Защото обичам да имам много шефове

Не обичам да завися от един човек. Тъпо е. Затова завися от няколко. Имам 4-5 шефа. Никой, разбира се, не е шеф за нещо точно определено. Так се случва, че те понякога не знаят кой за какво ти е шеф и те препращат надяво-налясно. Представяте ли си колко е тъпо да имаш проблем и да отидеш при един човек и той да вземе, че да вземе управленско решение .... !! Не ги разбирам хората, как издържат само с по един шеф. Освен това, когато имаш само един шеф никога не може да са получи така, че той да ти каже различни неща. А като имаш няколко шефа, единия може да ти каже "направи го", а другия "не, в никакъв случай недей да го правиш". Просто не знаете какво е чувството - половината ми "Аз" решава задачата, а другата половина не я решава.. А най-готските ми преживявания са, когато тези две противоположни мнения се разминават във времето... Така например, току-що съм свършил въпросната задача и ми звънне втория или третия шеф и ми каже "ама защо го правиш ти, аз отдавна го възложих на Гинка".. Това е момент на душевно сближение между мен и Гинка.. и двамата сме свършили нещо, което не е трябвало да свършим, и двамата напразно.. чувстваме се по-полезни и по-щастливи....

4. Защото обичам да тичам

Работата в държавното учреждение е много динамична. Още от сутринта, преди да си си стигнал до работното място, някой те хваща изпод ръка и те влачи да видиш какъв проблем има с компютъра си. Забавно е. Докато се опитваш да обясниш, че все още не си се събудил или че това е работа на Иванчо, вече си пред проблемния компютър и оправяш въпросния проблем ... Но нищо - има справедливост и за сметка на това Иванчо никога няма да свърши твоята работа. Така преди да си стигнал до работното си място, още докато се връщаш от там дето са те завлякли първо, някой те пресреща и мърморейки, че закъсняваш за работа и нищо не вършиш те дърпа да оправиш неговия проблем.. И така някъде по обяд си стигаш до работното място със скучната идея да си провериш пощата и да пиеш едно кафе най-сетне, но се появява шефа (един от 4-мата) и ти съобщава радостната вест, че няма да ползваш почивката си, защото си дошъл чак на обяд на работа, а на всичкото има и еди-какво си дето ти трябва да го свършиш. Хубавите работни дни обикновенно приключват с изпълнението на тежка шефска задача, поставена точно преди да излезеш обедна почивка, която с Гинка сме правили едновременно, за да могат двама нашите общи шефове да има за какво да спорят докато си пият бирата след работа. Тогава се чувствам пълноценен и знам, че моето държавно учреждение не може без мен, знам за какво съществувам ...

5. Защото обичам шефа да се отнася с мене като с дебил

Никой не е по-голям от шефа. От нито един от четиримата. Затова всеки ден като ставам сутрин и се моля да ми назначат още един шеф. Поне още един. Хората като мен, т.е. напълно неспособни пълни непрокопсаници, работещи на две места от алчност трябва да понасят подобаващото уважение от страна на шефа си. Затова и нашите шефове се отнасят към нас като към дебили. Често ми се е случвало да влеза при шефа, за да се опитам да прокарам идея, която ще направи работата ми по-лесна и по-качествена ей така - от мързел. Щото ме мързи да правя еди-какво си и има начин процеса да се автоматизира. Но шефа усеща това и отхвъля всичко казано от мене. "Не!" - казва той троснато - "Автоматичните процеси нямат контрол и няма човек, носещ отговорността!! Ти ще го вършиш ръчно! Ти!!!" - и ме сочи с тлъстия си пръст - "Никакво автоматизация! Какво от това като отдела се казва "автоматизирани информационни системи"!!! Хората са в основата на всеки автоматизиран процес!". Прав е шефа! Прав е, защото е много по-мъдър от мене.... Така трябва! Нека си знам мястото и да не се опитвам да се скатавам.. 10-на минути по-късно шефа ме вика при себе си и споделя неговата идея по същия проблем, която е съвършенно различна и много по-гениална, нищо че много прилича на моята. Ахвам от изумление! "Подозирам че съм много гениален!" - казва шефа със скромна усмивка на лице, а огромните му колкото Санстефанска България бузи почервеняват от притеснение. "Така е!" - потвъждавам аз и се срамувам, че въобще съм се опитал да мисля по този проблем. Покланям се до земята от уважение и моля да бъда изритан с крак от кабинета на шефа, защото шефа заслужава да изпита удовлетворение от перфектната идея, която е създал...

6. Защото обичам да няма нищо сигурно

Представяте ли си колко е скучно да работиш на трудов договор със осигуровки и пенсионно и прочее?!?! Че така ако утре се разболея и всичко ще ми е покрито!! Скука.. Друго си е като търсиш заем за да си купиш лекарства. Тръпка. Много по-яко е да блъскаш цял живот на граждански договор... И да нямаш осигуровки. За какво са ми! Аз нали съм алчен и предпочитам да си ги получавам, а не да ми се трупат. Ама не ги получавам, щото като не ги пише на хартия и зако да ми ги дават?! ... Ами ако не се разболея - тези пари остават затворени! Освен това.. с трудовоте договори оставаш еднообразно обвързан.. Как ще те изритат от работа утре.. Не могат - щото имало било закон... Скука! Съвсем друго си е шефа да те извика и пред очите ти да скъса гражданския договор, щото примерно Гинка се е справила по-бързо в последната паралелна задача и шефа е загубил три каменици - за останалите три шефа по една... Така е, това заслужавам като съм по-бавен от Гинка.. В последствие животът ще заблести с пълната си красота - банката ще ми вземат апартамента, за да погася заемите, които съм взел от алчност, жената ще отиде да живее при комшията, защото той е шеф в неговата си работа, а ще аз остана сам на улицата и ще отида да живея пред апартамента на шефа, защото той е с централно парно и в мазата му е топло през зимата и студено през лятото. И ще е много по-добре е от бившия ми апартамент, защото там е било топло през лятото и студено през зимата. А и така сутрин може шефа да ме подритва с умиление като отива на работа, за да си спомням за чудесните времена преди Гинка да ме изпревари... Как това ще се случи ако съм на трудов договор.... ??
Освен това е много яко, като ме питат на каква длъжност съм всъщност и аз не знам какво да отговоря... Всъщност - дори и държавен служител не мога да се нарека, щото служителите на университетите не са държавни служители, а нещо като полу-държавни .. Получават се много весели ситуации.. Много смешни моменти сме изживяли като сме се опитвали да си обясним кой каква длъжност заема и кой на кого е подчинен ... В частните фирми няма такова нещо.. там всеки си знае кой му е шеф и кой и кога трябва да свърши работата... Скука! Частниците са комунисти... и работят в утопия! Не може то така - всеки да си знае какво трябва да прави... Комунизмът се провали, ще се провалят и частните фирми а ние държавните служители ще бъдем успелите. Разбира се, точно тогава държавните учреждения ще се приватизират и ще пропаданат заедно с частните.. Защото няма нищо сигурно в държавното учреждение! Не е ли красив животът?

7. Защото обичам хората да бягат от отговорност и аз да опирам пешкира след това

Не мога да понасям работа, в която предлагам гениално решение на проблем и след това всички ме поздравяват. Отвратително! Не мога да понасям работа, в която като се случи издънка и отдела застава зад гърба на служителя си. Отврат! Лицемерие! Много по-чисти и здравостъпили на земята са професионалните взаимоотншошения, в които аз опирам пешкира заради шефа (един от 4-мата) а той поздравленията за перфектните (мои) идеи. Така знам за какво работя! За шефа... А иначе - какво? Имам добри идеи, реализирам ги и ме повишават. Че то така кога ще свърши - няма спирачка... А в държавното учреждение шефа ме пази да не се издигна много. Така няма опасност да стана кариерист! В момента в който се издигна прекалено много, просто ще ми скъсат гражданския договор ... Така съм имунизиран и срещу работохолия...
Най-любимите ми ситуации са, когато работим по паралелни задачи - тогаз ако Гинка се издъни - прааас - аз виновен.. Това наистина спомага за сплотяването на колектива.. Частните фирми тим билдинг ще ми правят- дръжки! Ще ми ходят по разни тропически острови да играят разни игрички на плажа, барем Стамат да прасне Унуфри с топка пясък в окото, че да станат най-сетне противници поне за малко... Смятайте колко е зле ситуацията там. Като в детска градина! Друга си е работната обстановка в държавното учреждение - там си противник с всички във всеки един момент от денонощието.. Няма нужда от разни екскурзии и приятелски вечери - ценно време се губи така... и парите на данъкоплатеца....

8. Защото обичам инфарктни моменти и не мога да живея без солидна доза стрес в ежедневието си

Работата в държавното учреждение е изпълнена със стрес! Нее, това въобще не е лошо.. Чувствам се като в SWAT екип.. Опсаностите дебнат зад всяко ъгълче... Перфектната работна среда, създадена от хората преди мен е толкова стаблина, че може с един клик да загубиш данни за хиляди ... лева ... примерно ... пари на държавата ... примерно ... Е-е-ее-еее, разбира се, че ще ги платиш от собствения си джоб! Да няма шефа даплаща за твоите издънки!
Благодарен съм, че имам и втора работа. Така инфарктните моменти стават двойно повече. А най-красиви са ситуациите, в които и на двете работни места предстои важен момент, а ти не си готов за нито единия от двата - тогава усещаш солта на живота.. а стреса, който изпитваш те кара да се чувстваш жив-мъртъв... Благодарение на работата си разбираш какво е да си мъртъв, още преди да си умрял. След известно време и ти вече не знаеш жив ли си или си умрял - нещо като "нирвана" на държавния служител. Никоя частна фирма не е способна да ти даде подобен експириънс!

9. Защото обичам тежка администрация

Да вземем за пример командировките... Въпрос - какво е това: "Павлов, трябва да отидеш до София да се срещнеш с клиенти от Зимбабве. На ти едни 2000 лева, отседни в Шератон, заведи ги на луксозен ресторант, впечатли ги! Върви!" ... Отговор: "примерна командировка в частна фирма". Примерна, казах... Скука. Утопично - нереално! По много по-реалистичен начин седят нещата в държавното учреждение. Там подобна командировка не може да се случи, разбира се, защото поне трима от четиримата шефове са расисти, а четвъртия не знае какво е Зимбабве и какво е негър. Командировките в държавното учреждение се случват в къде-къде по-професионален тон. Обикновенно командирането протича долу-горе така: Вика те шефа със троснат тон в стаята си и казва: "Върви в София, затвори на хората от министерството устата, кажи им, че няма да им свършим работата, защото ти си неспособен да я свършиш и се остави да те набият след това, защото си ги ядосал. Пари вземи на заем, а след това, ако ми харесва как си си свършил работата в София може и да ти платим командировъчни, ама най-вероятно няма да стане, щото дължа на Каменаров (втория шеф) четири-пет бири. Спи на пейка, както предния път, защото така ще харчиш по-малко пари на данъкоплатците....". А-а-а, какво ще кажете! А-а-аах! Пляс! Виждате ли колко по-прецизно е дефинирана задачата за командировка в държавното учреждение... Просто не остава място за въпроси... И това е само началото... отиването на командировка е много вълнуващ процес, изпълнен с много срещи с много колеги от администрацията, сплотява колектива и помага на учреждението да работи като добре смазан механизъм... След като получиш професионално прецизираното задание за командировка, отиваш до началник "отдел Финанси" на втория етаж за да си поискаш финансово предложение, защото отдавна нямаш тонер или листи за да си го разпечаташ. Пътьом минаваш през общоуниверситеска канцелария да си вземеш и командировъчно. Поне са на един етаж. Връщаш се в стаята си на първия етаж, попълваш финансовото предложение. Отиваш до стаята на шеф #3 един етаж по-надолу, за да се подпише на финансовото предложение. Обясняваш му на дълго и на широко какво ти е казал първия шеф. Качваш се до втория етаж, за да може заместник-ректор да се подпише на предложението. Отиваш в счетоводно-финансовия отдел да го одобрят. Забравил си командировъчното. Връщаш се до първия етаж, до твойта стая, да си го вземеш. Няма го! А!.. Шеф #1 минал и го взел, щото той пък щял да ходи на командировка до Златни пясъци, да провери дали морето е все така солено, тъй като единия от алгоритмите му за класиране на кандидат-студенти използвал коефицент за рандомизация, правопропрционален на количестовто сол в литър черноморска вода. Качваш се до финансово-счетоводен отдел да си поискаш второ командировъчно. Слизаш да си го попълниш в стаята, защото лелката от отдела на която вчера си и чистил компютъра от вируси така те е увикала, че я притесняваш за втори път в рамките на 20 минути, че те е било страх да поискаш химикал. Вирусите са били от порно портал. Чистенето на вируси въобще не ти влиза в длъжността, но си решил да направиш услуга. Има си човек, отговарящ за сигурността, който вероятно потова време е проверявал същите тези портали какви червеи използват... ;-) ... многоточие... силно подчертано многоточие.... Попълваш командировъчното. Слизаш един етаж по-надолу, за да вземеш подпис от шеф #2. Обясняваш му надълго и нашироко (отново) защо ще ходиш в командировка, тъй като той вече е забравил. Подписва се. Качваш се до канцеларията на втория етаж, за да изведеш командировъчното. Край! Вече имаш правото да наречеш тази собствено-финансирана разходка до София "командировка". Сега като те питат "Къде ще ходиш утре?" отговаряш с нескрита гордост "Командировка до София - работна среща с представители от министерство на образованието!" ... Какъв контраст! А този от частната фирма какво ще кажа? "Отивам да дундуркам едни негри"...

10. Защото обичам шуробаджанащината, интригите и лицемерието

Съществата като мен, работещи в държавно учреждение обичат да помагат на роднини. Обичат да помагат и на познати. Не мога да разбера защо, обаче, всички твърдят че държавните служители са дръпнати и навикват. Да, може да се случи, да влезеш да попиташ за нещо в неподходящия момент - например да влезеш в канцелария, точно когато жената вътре си е счупила маникюра на палеца, защото е хванала перфоратора наобратно.. Но къде не може да се случи подобно нещо? Е, вярно че никой не ти се усмихва, докато си върши работата, но си има причина за това - повечето служители на държавни учреждения не си купуват пасти за зъби (виж т.1) и фактически ти правят услуга като не се усмихват. Но трябва да подчертая, че ние, държавните служители не сме темерути... Когато говорим помежду си се усмихваме.. като се стараем колегата да види цялото великолепие на усмивката ни и да усети цялото благоухание на дъха ни, барем се натрови и не дойде пак да иска да си вършим работата... Винаги си помагаме, нищо че почти никога няма как да си помогнем един на друг... по-точно не искаме... Защото си имаме шефове, те ни дават задачи и трябва да ги свършим преди Гинка ... Не искаме и защото утре като се появим в канцеларията, лелката е забравила за свършената от нас работа ... Работа която сме свършили, защото човека, който трябваше да я свърши прави същите онези неща, за които лелката от канцеларията се страхува, че ще и бъде увикан света.. И докато поддържаме този толкова финно балансиран свят, баджанака на шефа става началник "отдел Феодализъм и връзки със предлагащите подкуп" и фактически се превръща в твой шеф #5 ... Не е ли чудесен нашия държавно-учрежденски свят!!! :-)

Реално

Реално... Реално нещата не седят така, разбира се... Всички прилики с реални лица и събития са случайни! (винаги съм искал да имам повод да го напиша това изречение)... Всъщност, част от лиричните герои по-горе съществуват на яве... Но реалността е малко по-друга. Въпреки това моите 10 причини да съм държавен служител са точно нещата против които съм се обявил, които отричам и срещу които се боря. Да, трудно е! Да, има по-лесен начин. Но ако аз съм поредния отказал се, поредния отвратен от обстановката, ако съм поредния избрал по-лесния път, кой ще проемни света? Нашето любимо държавно учреждение е малък модел на нашата любима държава... Все някой трябва да я промени... Enjoy!

плаааацикам си аз линукса...

Mon, 03 Sep 2007 17:25:44 GMT

Инстиларм линукс. Отврат! Пак. Не пак, отново... Йяк! Признавам за сефте ми е да ръгам gentoo ... Предупредиха ме че това била страааашно трудна инсталация... И аз уплашен си дръпнах инсталатор на живо CD... Викам си "ха!, излъгах го" щото пишеше, че се инсталирало горе-долу така: пляцаш цедето, бутваш, кликаш "инсталл", после нехт, нехт и така.. Викам си "бря" - то като Windows - е да ама не.. кликаш кликаш, и по едно време два списъка с опции, пакети програми и сървъри и кликааааш, клиииикаааш, докато не се предаде ръката ти или мишката - което по-първо.... Отврат...! За капак, като се накликаш, онова почва да ти говори със смислените и напълно самообяснителни имена на демони (дяволи, таласъми и бабини девитини) или кото там се наричаха услугите: гръб, лило, крон, татко барба, брон, мрон, клон, тинки-уинки, ляля, клоун и т.н...(тинки-уинки между другото не мога да го понасям) ама това го преживях.. се пак не се сблъсквам с линухЪ за сефте.. Та тръгна онова да си прави кото трябва да си прави и ..и......и....и аха да прогрес бара и... иии.....и аз се предадох и си отидох да спЪ.. щото .. то няма такова чакане, честно.. На сутринта го открих както го оставих.. онова забило - хахаха... и разбира се, като го рестартираш от малкото копче - баааам - скапва се файловата система... Ади сега някой да ми обясни как мога да изполкзвам за сървър операционна система, която при всеки токов удар, неправилен рестарт или каквото и да е там и се чупи файловата система!!!

Та .. по време на третата инсталация....бяяя... (току що отидох да видя как вари третата инсталация - в момента инсталирам).. сега пък забило на друго място.. три инсталации по три различни начина заби.. и после джам 98 забивал..Да е*а маама му да е*а.. на 98 да си направя сървъра няма да забива толкоз!!!!!!!!

Та преди малко - преди да се събори и третата инсталация, ровичкам аз у на Мимката сайта и гледам:

Колко са Linux потребителите по света ?
На този сайт може да се регистрирате, ако сте Linux потребители. Целта на проекта е да покаже колко Linux юзъри има по света - дава статистика по региони, дистрибуции, колко време е вървяла машината без рестарт и пр. статистики... Ще спомена само, че БГ е на 31 място с 919 регистрирани потребителя до момента !

Викам "ААаах!" я да ги видим колко са.. че и сайт си направили да се броят... брях... очаквам да видя едно солидно число.. и виждам това:

То, че числото не е солидно, не е .. ама онова което предизвика искрения ми смях е онова очертаното в червено... дори и на сайта, на който се фалят колко са много, му личи че е хостнат на линукс!! Викам си на акъла "къде съм тръгнал да се занимавам с глупости".. отивам отатък и си намирам линухЪ забил.... мдааа.. утре сменям дистрибуцията, и ако пак съм недоволен, ще си купуваме Windows Server 2003 .....

Мразя проклетия тлъст пингвин!

..докато чакам...

Wed, 18 Apr 2007 15:27:22 GMT

седя си на работа.. работното време свърши преди час .. а аз качвам файлове на USB-то си .. и понеже няма какво да правя докато джамеца копира (да не говорим, че не е особенно услужлив, когато го караш да прави по няколко неща наведнъж) и реших да блогна малко ..

Бях болен .. всъщност май още съм ... щом не ми се пуши ...мда.. щом на мене не ми се пуши трябва да съм много болен.. със сигурност .. Не бях хващал грип от 8ми клас май .. Нищо, припомних си забравени тръпки.. Долу-горе оттогаз не бях и драйфал от болест :-).. а през носа въобще не бях драйфал .. :-) Интересно е да видиш как ти излизат чушките и доматите от вечерята през носа .. И осцилококциум не бях пил.. то не било апчета, ам едни такива шишенца дето си ги изсипваш под езика.. експириънс :-) ... това за драйфането май не трябваше да го пиша - имаше една статия дето казваха че работодателите все по-често четяли на кандидатите за работа блоговете.. та затова.. ма нищо, майната му.. написъл съм го, няма да го трия я!

Във връзка с болестта - не беше ми се случвало да се събудя у нас и да прекарам целия ден у нас мнооогоо от давна... е не чак от 8ми клас, но сигурно има 5-6 години, ако не и повече ... е, сега поне знам че нищо не съм изтървал :-) мога да пропусна тия дни за още пет-шест години напред ... :-)

Лошото е, че заради двата дена леж-пром толкова много назаднах с проектите, че ме чакат дълги и бессъни нощи работа ... но пък нали ще мога да пуша тогаз :-) а може би момента е удобен да ги откажа.. цигарите .. мда.. така си помислих и предния път като не ми се пушеше - бях май втори курс, и имах възпалено гърло ..

...на 80% съм... чудесно .. пръднах! .. олеле.. замалко да стане проблема голям! :-) Наскоро ми се наложи да изляза извън града по работа.. караха ме .. с кола.. шофера си мислеше че Господ му е длъжник за нещо .. толкоз страх за живота си не бях брал до тогаз.. тоя просто носеше лепенка "убиец" на челото си. . това правилник, това маркировка.. ма за какво му е тая маркировка!.. ама прекъсната линия - че нали ако я пресече няма да му се нагънат ламарините.. да е*а идиота му с идиот... мислех че тия като него отдавна са измерели по пътищата, ама очевидно ги има още.. ха.. пародия.. кара си нашия около 200 .. и му присветват за куки.. скоростта се намалява до 20(!!), и колана се слага и се държи с ръка.. колан, за какво му е колан! На връщане един такъв като него, щеше да се блъсне в тир, пред нас.. точно пред нас.. опита се да изпревари, прекалено рисковано беше, не можа да изтегли достатъчно и в един момент трябваше да си избере да се мушне под гумите на тира или да се блъсне челно в идващия насреща.. тира се усука за да може да свие надясно и да го пусне, пушман шофера отпреде се мушна, а на тира ремаркето се изви настрани с явното намерение да ни покаже че Господ не ни дължи нищо.. размина ни се !.. слава богу .. :-) това което последва направо ме вцепени.. моят пишман шофер обсъди на дълго и на широко случката, попържи на няколко пъти мухльото който се опита да изпревари преди малко, с дългото и широко обяснение, че не се изпреварвало така, и че видиш ли колата му като не била хубава (като наш'та) не трябвало аджеба да се прави така.. и докато обясняваше се събра колона от 4 тира, два по два ситковани, а между двете групички имаше място за една кола, която разбира се беше заето от.. пишман шофера дето щеше да се блъсне преди малко.. и изглежда за да покажем колко сме ербап решихме че 4 тира и една кола са нищо работа да ги изпреварим заедно и дадохме газ... времето разбира се не ни стигна, бяхме в задната част на тира водещ колоната, когато отсреща изкочи един ван (видимост - това яде ли се мирише ли се.. на кого му е притрябвала!) ... е.. размина ни се.. щом съм тук сега.. шофера на първия тир наби яко кучките, че и другите зад него.. нашия пишман шофер даде повеч газ и успяхме да се шумгнем .. де да знам.. ич не ги схващам подобни игри на живот и смърт.. то поне да имаше .. хм ..95% ... .. то поне да имаше някакъв смисъл пък то .. за едната гъзария.. дето повечето хора като ги задминеш така си казват "ха още един самоубиец", или "айде - следващото дърво е твойто" .. ама да.. защо се учудвам - то да си прост въобще не е лесно! :-)

от скоро - долу горе от деня на перипетиите ми с колата се сдобих с биометричен датчик .. което на прост език означава , че вече не пиша потребителско име и парола ам просот си джасвам пръста върху датчика и то ми зема отпечатъците.. голяма газърийка.. сега никой не може да ми докопа компютъра.. :) е, разбира се, че датчика е тук за тестови цели, и за сметка на това, тестовете са обнадеждаващи.. абе.. ще видим..

файловете ми се копираха.. време е да си вървя ... :-)